Виктор Папазов - в. Преса

Докато партиите започват надпреварата за евроизборите с летящ старт, за независимите наивници е почти безсмислено да участват. Има ли място в българската политика за независими кандидати за депутати, евродепутати или президент/вицепрезидент? В една статия миналата година бях показал с примери как партийните централи са готови да пресекат шансовете на такива хора Още по-интересно е да се видят процедурите, през които е длъжна да мине една независима кандидатура. Защото изискванията на сега действащия закон са практически неизпълними. Да предположим, че „един красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си“ (както се самоопределя Карлсон, който живее на покрива) изяви желание да се кандидатира самостоятелно за евродепутат. Той вярва, че е достатъчно образован и успял в своята област, има хубави идеи и е достигнал етап в живота си, когато иска да направи нещо добро за сънародниците си. Какви са изискванията към него? Какъв е неговият шанс за равен старт с партийните номинации? Първо, за да може „Карлсон“ да участва в евроизборите, е необходимо кандидатурата му да бъде подкрепена от достатъчно граждани. Съгласно действащия избирателен кодекс те трябва да са 7000 души. Всеки един от симпатизантите му би следвало да положи подпис срещу своите три имена и ЕГН. Подобно изискване има смисъл, без него на изборите биха се явили прекалено много „кандидати за слава“ и изборните ни листи биха станали незнайно колко дълги. Да обсъдим обаче разумни ли са сроковете, в които от „Карлсон“ се очаква да събере 7000 подписа. На пръв поглед изглежда постижимо...

Цялата статия ще откриете на сайта на в. Преса